В пустинята, недалеч от Александрия, се подвизаваше един светия. Като яка камила метна той сам себе си на своите плещи, и едва не се преви под тежкия товар – сякаш бе понесъл върху себе си света. Четиридесет години носи той сам себе си и духът му заякна в трудния подвиг. И научи голямо изкуство: да пренася хора през пустинята. Защото 6е пренесъл първом себе си.
Една заран той се изправи пред изгрева и застана да поеме първият лъч на слънцето.
„Господи, ти ме вдъхнови на подвиг и пожела да ме направиш оазис в пустинята.
И ето ме сега: извор на жива вода всред тия самотни пясъци.
И ето ме сега: плодно дърво в оазис. По моите вейки тегнат плодове, узрели на твоето живо слънце.
Изпрати ми сега, Господи, ожаднели и огладнели пътници, защото моите бликащи струи очакват жадни устни и натегналите вейки копнеят по ръце, които да ги облекчат от благото им бреме.
Ти ми повели да потъна дълбоко в пустинята и да бликна като извор издълбоко.
Ти повели да пусна дълбоки корени в пустинята и да израсна като плодно дърво.
Такава 6е волята Ти – да бъда оазис в пустинята.
Изпрати ми сега, Господи, изгладнели и ожаднели пътници!
Така се молеше светията, а небето отвори клепки и божието око изгря ¬светло и лъчезарно.
А в това време Александрия още спеше тежкият сън на града и дишаше морно – като човек, който е заспал след късен пир. По неговите улици сгушена се беше притаила вчерашната мълва – шумната мълва, която се разнесе из цяла Александрия. Мълвата за Серафиа – най-прочутата блудница в големия град.
„Напуснала своя празничен дворец – най-бляскавия дом.
„Отвърнала се от предишния живот – истина ли ? – станала християнка..."
Мълвата дълго се беше лутала в недоумение по изгубените дири на Серафиа и не смогнала да утоли ненаситното си любопитство, спеше по запустелите улици на града...
А слънцето завари Серафиа далеч от града, на път към пустинята, седнала до един кладенец. Завари я в безпътица.
Де да отиде сега? Вчера тя обходи всички християнски църкви в Александрия, похлопа на толкова врати – и никой не я прие, никой не иска да ù даде кръщение. Не рачи да я кръсти никой, че „кой знае, може би сам дяволът се е притаил в голямата блудница, за да внесе съблазън в църквата – нека други я кръсти!" – така си думаше всеки.
Като прокажена я отритнаха отвред и няма ни един, който да я пригледа, ни една ръка да ù привърже раните.
Тя бе извадила навън опетнената дреха на своите грехове и всякой се чуждееше от нея. В горещите води на покаянието, греховете ù излязоха навън ,както излиза нечистотията на оцапана дреха, потопена в кипяща вода – и всеки се погнуси от нея.
И сега в душата ù беше скръбно и пусто като къща, от която току що са изнесли мъртвец.
Тя седеше на кладенеца, седеше между два света – там зад нея беше Александрия, нейното минало, а пред нея се стелеше непозната пустиня.
Изведнъж Серафиа усети нещо светло и кротко до себе си. Тя отвори очи – пред нея стоеше Христос.
Тя припадна пред нозете му и започна да ги целува. Целуваше тя нозете му, обливаше ги със сълзи и шепнеше:
„Господи, аз Тебе дирих цял живот по залутаните пътища на греха. Умът ми и сърцето ми не бяха просветлени – и аз не знаех де да Те диря. Но аз Тебе търсих цял живот."
И Серафиа се изправи като цвят на току що разцъфнала пъпка. Изправи се като цвят, който е целувал нозете на слънцето. С лъчисти нозе, със светлина ходи слънцето, и цветята ги целуват и разцъфват.
А Христос отвори уста и ù каза думите, що бе казал преди години на една нейна сестра:
„Жено, прощават ти се греховете. Напусни туй място и иди в пустинята – там ще намериш един мой ученик. Той ще те приеме и настави. "
Когато привечер светията седеше пред своята постница, потънал в размишление, той долови по едно време, че някой иде. Дигна поглед и вид – някой идваше към него. Взря се и видя: жена. И тутакси му мина през ума: „Господи, това ли ми изпращаш? Аз чаках ученици, на които да поверя мъдростта, на която ти ме настави, да им дам тежките пити мед, набрани в кошера на моя живот, а ти ми пращаш една жена – да не би пък да е изкушение това? Ала да бъде волята ти”.
В това време Серафиа се приближи, морна и изпрашена от дългия път. Тя кротко застана пред светията, после се приведе и му целуна ръка.
„Що те води, дъще, при мене ?" – попита той.
И Серафиа, жадна да изкаже туй, що ù тежеше на сърце, приседна наземи до нозете му и направи своята дълга изповед пред стария отшелник.
И колкото по я слушаше той, толкова по се топеше от милост сърцето му. „Колко е страдала тази моя бъдна сестра, колко мъки е изпитала. И зарад мен е страдала тя...
Гласът на Серафиа ставаше все по-тих и по-тих. и най-сетне, уморена, тя млъкна. Тогава светията я въведе в постницата, положи я на своето бедно легло. Разтича се, донесе прясна вода, уми ù нозете и ù приготви да похапне.
Тя легна, притвори очи – и вече не продума дума. Отшелникът седна до нея и потъна в дълбоко размишление: пред неговия вътрешен поглед се разкри картината на целия живот на тази жена, разкри се от край до край. Той извървя всички пътища на нейния живот и унесен така, в него нещо мигом трепна и проблесна – той прозря една от свещените тайни:
„Тя там, в корените на гъстата почва, за да цъфне и да върже плод, аз тук".
Отвори очи и що да види – около леглото, на което лежеше Серафиа трептеше кротко сияние. Той чу леко издихание и видя как из тялото на блудницата излезе един светлокрил ангел – излезе, както пеперуда изхвръква из пашкула.
Ангели се явиха отвред и изпълниха постницата с бяло сияние. И те обкръжиха освободения ангел и се възнесоха с химни нагоре.
Светията преживя своите върховни, най-свещени мигове – и в душата му като цвят се разтвори една от най-свещените тайни.
Поклонници изпълниха неговия завет — заровиха тялото му редом с тялото на блудницата.
Но от тоя ден стана нещо чудно.
Ония, които идваха да посетят постницата и гроба на големия светия, виждаха нощем тоя гроб целия светещ: от него излизаха два бели пламъка, сплитаха се нежно един друг и като тънка огнена струя възпламваха с двойна сила на възбог. И в тишината на нощта се чуваха дивни звукове, като че ли излизаха от гроба – сякаш ек от далечни химни.
И, които виждаха това и се докосваха до гроба – болни ли биваха – оздравяваха; слепи ли – проглеждаха; хроми ли – изцеляваха се; глухи ли – прослушваха; прокажени ли – очистваха се.
И разчу се за чудотворната светиня и от всички краища се стичаха хора да получат изцеление.
А идваха и люде, търсещи Истината. И обзети от трепета на едно свещено присъствие, те получаваха дивни откровения – сякаш сам светията им раздаваше съкровищата на своята мъдрост. И те ги разнасяха в света, тъй както жилите разнасят по тялото кръвта.
